Срещата между институцията Софийска филхармония и институцията Валери Гергиев на 10 септември бе скоростна, мигновена, заредена с извънредна енергия и с извънредни подходи към партитурите. Жестът на Гергиев да долети за една вечер, почти като Жар птица и да подкрепи с концерт изграждането на нова, акустична концертна зала в София бе ефектен, разбира се. Но според мен, бе далеч не само политика и пропаганда. Гергиев има сантимент към България. В София е бил първият му чуждестранен гастрол, има колеги от България, с които е учил заедно, аналите на радиооркестъра пазят негови редове след концерта му на 3 март, 1987 година.”Вие виждате, колко ви обичам” е неговото обръщение към оркестъра. А след изявата си с филхармонията (с която, струва ми се, за първи път се среща) той сподели с публиката за паметни за него срещи с големия български диригент Асен Найденов, на когото бе посветил концерта си. Тук трябва да припомня, че след пенсионирането му в операта, Асен Найденов е поканен в Малий театър за опера и балет в Ленинград в началото на 60-те години на миналия век, където е бил главен диригент в продължение на три сезона. Така че името на този невероятен маестро е свързан с града на Мариинския театър, който Гергиев ръководи от 1996 г.
Подготовката за този концерт носеше в известна степен характер на съвременен екшън. По-голямата част от програмата – трите откъса (“Жулиета девойка”, “Маски” и “Танц на рицарите: Монтеки и Капулети” от балета “Ромео и Жулиета” на Прокофиев, както и сюитата “Жар птица” от Стравински (версия 1919) е била репетирана от Найден Тодоров. Той работи с оркестъра и докато се чакаше голямата звезда – два часа преди началото на концерта. Благодарение на колегиално съдействие можах да присъствам на единствената едночасова репетиция на Гергиев с филхармонията, която той посвети на Симфоничните танци на Рахманинов. Наблюдението върху подобен процес винаги е интересно. Работата с непознат оркестър естествено се отличава от репетицията със състава, с който се работи постоянно. Гергиев работи бързо, но спокойно и търпеливо. Но търпеливите му тихи слова са категорични. Изисква бърз отклик от оркестъра, който бе концентриран и полагаше всички усилия да удовлетвори точните му и много кратки забележки. Мигновена бе преценката му, какъв процент от постигнатото може да се остави, за да се довърши в цялост на концерта и къде трябва да повтаря. Тук беше непогрешим. Нещо съществено: бе довел за концерта и музиканти от Симфоничния оркестър на Мариинския театър – солисти-водачи на групи. Ето имената им: Лоренц Настурика-Хершовичи – концертмайстор, Елена Луферова – втора цигулка, Юрий Афонкин – виола, Владимир Юнович – виолончело, Дмитрий Попов – контрабас, Тимур Мартинов – тромпет, Александър Афанасиев – валдхорна. Присъствието им се оказа важно по отношение на изискванията му за фраза, щрих, дъхове, които те “съобщаваха” на групата, свирейки. Държи много на пунктуацията, на ефекта от контрастите, кантилената, тишините, на запазването на звуковата характеристика – без груби изцепки в силните динамики, с интензивност – в тихите. Бе оставил почти настрана прочутия си, събран само в пръстите, маниер на дирижиране, за да помага, да напомня, да изисква, да показва, да изобразява с ръцете си всичко, което е в музиката. Има съвършена техника, много изразителни ръце, пластично тяло, което също взимаше участие в процеса (особено по време на концерта). Събираше пръстите си в онези минималистични потрепвания най-вече за да внуши характера на звука, да напомни за специфичното му оцветяване в различните фази на музикалното движение. За един час получи каквото искаше от оркестъра. Усмивка предизвика репетирането на ръченицата из “Тракийски танци” на Петко Стайнов, която бе предвидена за бис, заради неколкократната промяна в изсвирването на удълженото трето време, което бе фиксирано, накрая. Това е все пак шлагер от родната литература и там филхармониците насочиха, укротиха, изправиха ритмичната схема.
Концертът започна с пиесите на Прокофиев. Тук срещата на прима виста бе много интересна, напрегната и в същото време протече някак леко, извън усещането, че го свирят заедно за първи път. Оркестърът бе извънредно отзивчив, а Гергиев бе абсолютно точен в жест и изисквания – така че ефирността в “Жулиета девойка”, щрихът в “Маски” и мощната настъпателност в “Монтеки и Капулети”, оцветена от майсторските сола в духовите създадоха необходимия ефект в прочита. “Симфонични танци” от Рахманинов станаха ярко свидетелство на майсторството на диригента. Изумителен драматург! И друг път съм установявала, че в начина, по който развива, извайва драматургичните събития е заложена една много интересна недоизказаност, която държи слушателя в напрежение. Дори и да знаеш перфектно пиесата, очакваш, допълва си още по-голямо разгръщане на образността, дори извън музикалния текст – така ти го представя. Благодарение на бързото разчитане на жеста му от страна на оркестъра, много места в пиесата се превърнаха в интересна игра с музикалното време. Балансът в щрайха бе просто удивителен, някак от само себе си звучащ. Много силно присъствие на филхармонията! Което отново потвърди и други мои наблюдения, че в този оркестър има необятни звукови залежи – излизат на показ при диригент, който е съумял да ги улови и да ги изнесе към публиката. Имах известни опасеиия от скоростта и краткостта на срещата им. Но когато диригентът е такъв музикант и знае на кои пунктове от развитието да обърне специално внимание, да изчисли ефекта от абсолютната изработка точно на тези места, слушателят е вече превзет и не е способен да отчете някои не съвсем довършени моменти. Като прибавим и страхотните сола във втората валсова част – на прибавения концертмайстор Хершовичи, но и на българските солисти – флейта, обой, кларинет, като не пропуснем темпоралната гъвкавост на щрайха, който с мистично удоволствие се подчиняваше на танцуващия маестро на пулта, с отново недоизказан, за това пък толкова въздействащ лиричен нюанс, който доминираше красиво в цялата втора част, за да се излее във впечатляващо ачелерандо на финала й. Финалната част покори с прецизността на щриха в неотклонно живото темпо. Там имах чувството, че оркестърът бе като глина в ръцете на Гергиев, който познава проблемните за оркестъра места и там позготви оркестъра на единствената си репетиция, разчитайки на неговия рефлекс и концентрация, които получи в пълна степен. Великолепно контрастира бавният дял в частта, завършвайки лиричната страна на драматургичния сюжет. Меломаните знаят, че Гергиев записа симфоничния Рахманинов с Лондонския симфоничен оркестър и че този композитор често е в неговите програми. Както и сюитата Жар птица” на Стравински, с която концертът завърши. Наистина в тази творба изключително силно бе демонстрирано внушението на диригента Гергиев, наложено на оркестъра безапелационно и продуктивно. Беше ефектно, цветно, на места прозирно и поетично, с естетска изпипаност, на места шеметно, но не грубо. Ефектът Стравински бе разгърнат, представен почти в цялата му неостаряваща красота.
А какво още да се добави за ефекта Валери Гергиев? В днешно време вече се усеща дефицитът на артисти с толкова мощно професионално, лидерско излъчване, с харизма, която трудно се обхваща и дефинира дори и от професионален слушател. Професионалният слушател може само да добави, че е човек с късмет, щом е могъл да улови още нещо от музикалния безкрай, наречен Гергиев. И да се надява на следваща възможност.